Средностатистическа майка: Умението да я преодоляваш е животоспасяващо
Снимка: Shutterstock
Класическа съботна сутрин. Всички сме си у дома. Цари обичайната суматоха. Голямата ми дъщеря (11 г.) приготвя палачинки. Изведнъж изпищява и мята тигана. На пръста ѝ се появява незабележим от самолет мехур. Досега не се е изгаряла и го изживява драматично. Почти като онази варицела преди 5 години, когато си мислеше, че е омагьосана и ще се превърне в крастава жаба.
Предлагам да извикаме линейка, щом ситуацията е толкова сериозна, като междувременно ще ѝ приложа сърдечен масаж, дишане уста в уста и само в краен случай – компрес с дефламол. Баща ѝ надълго и нашироко обяснява защо при изгаряне се получават мехури. Тя се успокоява и пита дали ще се оправи.
Аз, отпивайки от сутрешното си кафе, небрежно подхвърлям: „Не, пръстът ти ще изсъхне и ще окапе!“.
На фона на това малката ми дъщеря (почти 3-годишна), която, неясно защо, предпочита да говори на английски, не спира да крещи: „Мами, хелп!“ и да ми завира в лицето миниатюрния си показалец, от който стърчи едва забележима кожичка.
Не мога да преценя дали голямата ми дъщеря има нисък праг на болката, или просто се страхува повече, отколкото реално я боли, или преиграва, или пък не проявява никаква търпимост към наранявания, инжекции, вземане на кръв, промиване на рани и всякакъв подобен род интервенции.
Когато се случи нещо от гореизброеното, се започват едни тежки преговори, направо се изприщвам, докато я убедя, че нищо кой знае какво не се е случило, че тия неща не болят и каквото трябва да се направи, просто ще се направи.
Като хиперболизирам и иронизирам подобни незначителни събития, се опитвам да предотвратя стреса, който сама си причинява. Искам да ѝ помогна да го преодолее, като се освободи от страха и промени отношението си към болката, като развие поносимост към нея.
Спомням си един случай… Беше не повече от 4-годишна. Взеха ѝ кръв от пръста. В течение на целия ден държа ръката си неподвижно във въздуха и не позволяваше на никого да я докосне, нито се осмеляваше да извърши каквото и да било действие с нея. В онези години на дълго и на широко обяснявах, че не се е случило нищо страшно, че това да ти вземат кръв от пръста или да ти постяват инжекция са съвсем дребни, безболезнени и незначителни неща, които често ще се повтарят и не трябва изобщо да им се обръща внимание - приемаме ги като нещо необходимо и веднага ги забравяме.
Голямата ми дъщеря вече е достатъчно голяма, за да не изпадам в подобни пледоарии. Когато започне да преиграва, включвам тежката артилерия и я обстрелвам с хумор, понякога черен. Искам да я науча да носи на болка, защото често ще се среща с нея и трябва да бъде подготвена.
Един ден вероятно ще ражда и тогава имунизациите, мехурите и ожулените колене ще ѝ се сторят детска игра. В тежки ситуации имаме нужда от инструменти за справяне. Умението да преодоляваш болката е животоспасяващо. А чувството за хумор и самоиронията са онова спасително въже, по което винаги можем да се изкачим в кризисни ситуации и друг начин да победим страховете си.
Като дете бях с бронхиална астма. Още не ходех на училище, когато за първи път ме заведоха на акупунктура, за да ме лекуват. Иглите стърчаха от краката, гърба, лицето и главата ми. Трябваше да остана с тях неподвижно в продължение на половин час.
Пълна скука, отегчение и досада. Можете да се представите какво предизвикателство е това за всяко малко дете. Беше ми трудно дори да се почеша по носа, защото от двете му страни стърчаха игли и всеки път, като се опитах да го направя, се закачаха с тези на ръцете ми. Седях съвършено недвижно по бельо на една болнична кушетка и се взирах в белите стени на стаята.
Единствената ми компания беше стенният часовник, с който отброявахме минутите до края на мъчението. Медицинската сестра, която се грижеше за мен, имаше ръце на вълшебница. Усещах едва доловимо гъделичкане от поставянето и махането на иглите, никога болка.
И изпитвах ужас от Доктора, защото ръцете му бяха големи и груби. Винаги ме болеше, когато той слагаше иглите, но се опитвах да не се издам. Още си спомням и мога да напипам точките, в които ги поставяха. Ходех на акупунктура дълги години. Накрая до такава степен свикнах с процедурите, че ми позволяваха сама да си махам иглите. Мисля, че онзи период ме направи устойчива към всякакъв вид дискомфорт и болка. И, като цяло, ще си остане като един от най-важните уроци в живота ми.
Ралица Найденова
Ралица е филолог по образование и графичен дизайнер по професия, автор и съмишлник на проекта „Пощенска кутия за приказки“, създател на интерактивната книга за деца „Приключенията на принцеса Точица“; майка на две дъщери, която се опитва да не се превърне в скучен възрастен.
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари